Манастирски пещери в местност Калугерица

Скално-култовият комплекс Калугерски пещери се намира в малък вaровиков масив, разположен в долината на река Смолска, на 5 km от центъра на село Байлово в местността Калугерица.

В бигорната скална маса са се образували четири малки пещери, разположени на височина от 5 до 15 m над нивото на местния терен, известни на местното население като Калугерските дупки. Намерените рисунки и издълбани следи показват, че пещерите са посещавани и използвани още от праисторически времена, без да има ясни датировки. Общи съображения посочват епохата на Енеолита, макар че някои изображения са били датирани като средновековни. Находките са интерпретирани като знаци за палеоастраономически интереси, свързани най-често с различните фази на Луната. Преполагаемо е разчетен и календар, аналог на най-добре запазеният на територията на България слънчев календар в пещерата Магура край село Рабиша. Някои от елементите на комплекса – като скални рисунки и издълбавания са силно повредени от иманярски инвазии.

Графика на фриз от пиктограми, концептуални и числови идеограми изобразени в една от пещерите на комплекса

Графика на календарни записи от северозападната стена на Пещера №2961 съставен от три свързани една с друга пълни фази на луната.

Описание и особености: Отворите на кухините са с южно изложение, както и на петте външни скални откоса, по които също се наблюдават врязани в скалата астрономически символи. В съседство е регистриран и и звор, водите на който се вливат във река Смолска. Положението на скално-култовият комплекс не е доминиращо над околния терен, но местоположението му е изключително удобно за наблюдение на лунните изгреви и залези. Ограниченият местен хоризонт не позволява от тука да бъде наблюдавано Слънцето и да бъдат определени различните точки на изгреви и залези в четирите годишни сезона. Първите хипотези за предназначението на скално-култовият комплекс е че той е тракийско светилище посветено на Слънцебога. П.Делев, Ив. Панйотов и Ал.Стрезов го причисляват през 1980 година към „подобни“ тракийски култови места като Скалното светилище Палеокастро край Елхово, без да обърнат внимание, че изображенията на т.нар. от тях „каменни слънца“ чувствително се различават от посочени от тях аналози от Сакар и Родопите.

През 1986 година Мария Златкова цялостно документира изображенията и рисунките в скалите по време на експедицията „Пещери и история на България“. Златкова първа обръща внимание на това, че не всички изображения са на пълни окръжности, а се наблюдава и наличието на половинки и четвъртинки, като тя избягва да интерпретира значението на изображенията.

По стените на две от пещерите в масива са нанесени астрономически знаци, а в третата има следи от обработване на стените и свода от човешка ръка, където се е получил отворен обем с формата на паралелепипед. В скално-изсечения паметник са регистрирани 240 изображения – 126 контурни, 37 вкопани и 77 барелефни. Техните размери са различни, като диаметрите им варират в границите от 0,24 до 0,88 m. В няколко научни публикации са приведени доказателства, че затворените полуокръжности изпълнени с трите вида техники – контурни, вкопани и барелефни, представляват изображения на Луната в различните ѝ фази.

Изхождайки от вида на скалата – бигор, учените прилагат Скала на Моос, според която употребяваните инструменти за дълбаенето ѝ е възможно да са били кремъчни, бронз и желязо.

От особен научен интерес са изображенията на затворени полуокръжности, които са 19% от общия брой изображения и за тях хипотетично се предполага, че са недовършени изображения на Слънцето. Техниката на вкопаните изображения е изисквала предварително да се нанесе контур върху скалната повърхност и след това материалът вписан в очертанията да бъде отнет. Тези знаци недвусмислено сочат, че не може да се говори за „каменни слънца“, тъй като не е възможно да се вкопава половин окръжност в диаметър, а след това да се издълбава другата част. Тези вкопани изображения представляват фазите на Луната от видимото ѝ движение край Земята. Графичното им сходство е повече от очевидно. Първите археоастрономически измервания на обекта през 1980-те установяват, че изображенията са пропорционални на видимите фази на Луната през нощната половина на денонощието.

През 1970-те и 1980-те години сред българските археолози преобладава мнението, че древните земеделско-скотовъдните общества обитавали днешните български земи са боготворели единствено и само Слънцето и съответно са наблюдавали само движението на това небесно тяло. По всяка вероятност Луната също е правила впечатление на древните със своите последователни циклични изменения. Зависимостта на седем дневните и двадесет и осем дневните периоди на смяната на фазите на Луната се установяват много по-лесно и точно, отколкото точките на слънцестоене и равнодействие. Лунните календари у повечето древни земеделско-скотовъдни общества са по-стари от слънчевите такива. (Още Ерих Церен посочва, че Луната е най-простият указател за измерване на времето у древните.)

В скалното светилище при Байлово календарните записи са съставени от знаци за различните фази на Луната, където времевите интервали са с различна продължителност. Предполага се, че закодираните в тях календарни записи започват или завършват не само в синхрон с пълнолунието или с появата на нов лунен сърп. Този ареоастрономически обект рязко се отличава по своя характер от добре изследвани публикувани аналози от Западна Европа. От скално-култовият комплекс са документирани 256 броя отделни изображения на последователните изменения на лунния диск. Много от тях са свързани в групи от знаци, представляващи графични регистрации на определени интервали от време, които представляват календарни записи на определени събития.

Един от записите (серия от издълбани в скалата лунни дискове и сърпове) съставен от три свързани една с друга пълни фази на луната, се разчита като времето, за което ще се повторят две еднакви фази при изгрев или залез на Луната, което е точно определено – 29,5 денонощия.